Тези дни мисля главно за децата и тяхната дълбока, неразбрана, непочувствана и невидяна тъга. Прочетох доста неща тук и се радвам, че все пак има хора, които усещат тази най - страшна, най - тъжна и най - непростима тъга - на децата ни.

Оправдава ли се с възпитанието тази тъга? Внезапният, гневен и унищожителен изблик на едно двегодишно дете, на което сте изтръгнали отвертка от ръцете, тъжно ли е, или възпитателно?

Плуващите в тъга очи, на ученичката, разбрала току - що, че няма да отиде на екскурзия, възпитание ли е или тъга, причинена по особено жесток за нея начин.

Дали, ако имаше Наказатален кодекс за чувствата, щеше да остане един родител ненаказан? Или всички щяха да са оправдани, заради добрите си намерения, възпитателни методи и твърди подходи в това нетвърдо време?

Дали присъдите, които децата ни налагат по всякакви начини са заслужени, или са недостатъчни?

Дали сме готови да чуем присъдата си? Сега, в този момент?

И дали тъгата на един родител е измерима с тъгата на едно дете?



Един филм за късно разкаяние и многото тъга...