Прекрасна, нова рокля, подарена на малко момиченце. Разкошни цветове, волани, бюстие от цветни камъчета, огромна панделка на кръста… Стои му страхотно, изцяло по мярка. Всички извивки са на мястото си, всички шевове са изрядни, дори цветовете му отиват.
Момиченцето е занемяло от изненада пред огледалото. Опитва се да обхване всичките й красоти, да успее да види колко голям клош прави, когато се върти, да преброи малките камъчета отпред. Някъде, в страни го гледат възрастни, но то не им обръща внимание – потънало е в себе си, в това ново “себе си”, което вижда сега. Дочува шепненията им, някои откъслечни думи, ахвания и всякакви звуци на възторг. Накрая, опиянено от изненада, радост и свенливост се гушва в майка си. По – късно я чува да казва как трябва да я приберат и пазят. Как да се погрижат за нея, така че да е чиста и блестяща, както сега. Как да я пази, да не я мачка, къса и цапа…
Но всичко това потъва някъде в завихреното въображение на момиченцето, което вече си се представя като принцеса, певеца, актриса…, или на първия учебен ден със същата тази рокля…
След известно време, роклята добива първите си малки петънца, една дупчица, но тя – изобщо не се вижда…, а две камъчета са оставили само конци на мястото си.
По – късно, на роклята няма нито едно украшение. Момиченцето ги е скъсало, за да ги направи на бижу, за да подари на приятелка, или да си играе на съкровища.
Дупчицата е станала вече голяма, грозна дрипа. Цветовете са повехнали, а всичките волани висят като без време изсъхнали цветове.
Много скоро от някогашната красота не може да се поправи, преправи, или използва. Роклята на мечтите виси като дрипа на кльощава закачалка в скърцащ гардероб, а дори не е обличана повече извън къщи.
После някой я взима от дъното на гардероба, където се е изхлузила от срам, и я отнася в кухнята при другите парцали.
Един ден, момиченцето, намира няколко камъчета от бюстието, втурва се и с плач преравя пъшкащите закачалки, но няма и помен от мечтаната рокля. В отчаянието си пришива останалите като вкаменелости украшения, на домашното си сукманче, но от това то изглежда още по – обикновено, а камъните – още по – далечни.
Тогава детето затваря очи и започва да си представя къде би ходило с прекрасната си и погубена премяна. Как би говорило, как би танцувало, кого би държало за ръка…
Събужда се, с изтръпнала буза от забитите в нея блестящи камъни. Скъсва ги грубо от дрехата си, на нея зейват дупки, а то излиза от вкъщи, стискайки убиващите го скъпоценности и тръгва, като в хипноза, по удавен в мараня път.
Това е душата на загубилия мечтите, идеите, ценностите и талантите си човек – една скъсана рокля с убиващи камъни.
