Прочетен: 921 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 12.09.2012 16:43
Всеки път е студено, тъжно, мрачно, сиво, самотно, празно, горещо, прекалено, наситено, непоносимо, нетърпимо и ние пак чакаме пролетта. И пропускаме всичко за тази всеопрощаваща, всеобновяваща, всеобещаваща нова пролет. И вдигаме глава от калта, пясъка, или кишата - зависи кой къде го е оставила последната пролет – и започваме отново... Бихме могли да бъдем цвете и това да е една прекрасна история за новото начало, красотата и света, но ние сме прекалено зли, оголени, остри, за да бъдем цвете. Дори и хищно.
Затова започваме да рием в тази пролет, като огладняло диво животно и да нареждаме как предишната е била по – хубава, по – благодатна, по – истинска пролет от пролетите. Как никой никога не се е погрижил за нас и ето на – тази зла пролет как идва само, за да ни измъчи още повече, да ни накаже за миналия път, да ни се надсмее и изостави във врелите лапи на лятото.
Какво като сме я чакали? Нова? Чиста? Красива? Неее, тази пролет е нашата – онази с калта, кишата и пясъка по себе си, с белезите, дрипите, болките от нас и за нас.
Тази пролет ни вдига високо на ръце и с все сила ни захвърля в скитническите крака на есента. В гниещите й поли и остри нокти. В писъка на самотата й. Изтупва си ръцете от нас, пооглажда си роклята, изплюва се от прахта в устата си и си тръгва злорадо.
Стоим тихи, смразени от страх в студните лапи на зимата и я чакаме отново. Онази новата, красивата, всеопрощаващата...